Мел Кен е написал шест книги с поезия. Най-новата му стихосбирка Вземи е публикувана през 2012 г. от Мюз-Пай Прес. През 2010 г. Япъ Креди Пъблишърс в Истанбул публикуват двуезично издание на неговата стихосбирка Galata’dan/ Гледката от Галата на турски и английски език. През 1984 г. неговата втора книга Южен вятър печели Наградата за книги на Фондацията на Обществената библиотека в Остин, Тексас. През 2010 г. той е един от носителите на наградата за поезия Назим Хикмет. Той също е превел сам и в съавторство поезия от испански, френски и турски на английски език, а заедно със Салиха Пейкър - два романа на турската писателка Латифе Текин, Скъпа безсрамна смърт и Мечове от лед. Живее в Ески Фоча на Егейското крайбрежие в Турция.
Mel Kenne has written six books of poetry. His most recent collection, Take, was published in 2012 by Muse-Pie Press. In 2010 Yapı Kredi Publishers in Istanbul published a bilingual collection of his poetry, Galata’dan/ The View from Galata, in Turkish and English. His second book, South Wind, won the 1984 Austin Book Award. In 2010 he was one of the Nazim Hikmet Poetry Award winners. He has also translated or co-translated much poetry from Spanish, French and Turkish into English, and he co-translated, with Saliha Paker, two novels by the Turkish writer Latife Tekin: Dear Shameless Death and Swords of Ice. He lives in Eski Foça, on the Aegean coast of Turkey.
ОПИТОМЯВАНЕ
На Керстейн
Докато завиждам на онези толкова влюбени
един в друг, това, за което живея сега,
е една котка, котка, която живее с мен и заради мен.
Живея, за да остане тук още един ден
нейният и моят живот. Не тъжи, няма тъга.
Любовта никога не е тъжна. Не рисувай старец,
който ще се разплаче, люлеейки котка като бебе:
снимката, която веднъж видях във фейсбук
и бързо отминах, отвратен от внушението,
че старците трябва да бъдат
бедстващи, самотни или и двете. Любовта е само
това, което идва бягащо при нас един ден,
и вижда живота си в живота на друго същество,
което вижда живота си в това, което идва
тичешком да намери дома си в нашите прегръдки.
Домът, който търсим, не е в пухкавата гръд,
държана до нашата, а в нашия образ
на звяра в нас самите, който все още
се опитваме да отгледаме и опитомим.
Превод – Вера Иванова
TAMING
for Kestane
While I envy those so much in love
with each other, what I live for now
is a cat, a cat who lives with, and for, me.
I live for her life and mine to remain
here another day. Don’t be sad, this isn’t.
Love never is. Don’t picture an old man
near tears, cradling a cat like a baby:
the photo I saw on Facebook once
and passed by quickly, sickened by
the implication that the old must be
destitute, lonely, or both. Love is only
what comes running up to us one day,
seeing its life in the life of another being
that sees its life in the one that comes
running to find its home in our arms.
The home we seek is not in a furry breast
held next to our own, but in our image
of the beast in ourselves we’re still
attempting to grow through and tame.
ЖИВОТ НА СЕНКИ
Чакаш. Секундите са плясък
на дъжд по покрива, докато облаците
се изпразнят напълно.
Ти още чакаш както някой,
който страда от голяма болка
може да очаква, но какво?
Не можеш да кажеш, само ти знаеш,
както си седиш в креслото,
украсено с покривка от слънчева светлина,
в пространство, наречено „хол“,
където повече сенки на живи тела
са прекарали много дни
и нощи от живота на своите собственици
преди да се преместят, оставяйки те
да го превърнеш в собствено жилище –
в дома на някой, който чака,
както някой чака телефонно обаждане
или приятелско гости още веднъж
да го събуди. Затова седиш,
чакайки чакането ти да свърши,
като че ли то някога ще свърши, като че ли врата
може да се отвори при звън, отекващ
в тишината, и поривът на вятъра
още веднъж извиващ се на висотата си –
всяко друго нещо, което може да дойде
да разчупи стените на твоята
сила на духа и да промълви името ти.
Превод – Вера Иванова
SHADOW LIFE
You wait. Seconds are a splatter
of rain on the roof until the clouds
have all emptied themselves out.
And still you wait as someone
who is suffering from some
great pain might wait — for what?
You can’t say, but only you know,
as you sit in your easy chair
now graced by a sheet of sunlight,
inside a space called a “living room,”
where more shadows of living
bodies have passed many days
and nights of their owners’ lives
before moving on, leaving you
to turn it into your own dwelling —
into the home of one who waits,
as one waits for a phone call
or a friend’s visit to once again
shake him awake. So you sit,
waiting for your waiting to end,
as if it ever would, as if a door
might open on a ring resounding
through the silence, a gust of wind
rising once more to the occasion —
any other thing that might come
to break down the walls of your
fortitude and utter your name.
ВЪВ ВАШИТЕ РЪЦЕ СЪМ
Това е почти всичко, което искам да кажа.
С малко пояснение: това „ти“,
за което говоря, може да не е това,
което си мислиш, че е, въпреки че е,
можем да кажем, одушевено същество,
което притежава две ръце и обича
да държи неща в тях, понякога
дори други одушевени същества
като свои собствени. Това „ти“ може да бъде много нежно
тогава, когато милва косата и
топлата кожа на съществото, което люлее,
и то може да обича да държи другото
същество толкова време
колкото въобще може – което може да е или
да не е много дълго. Колко време точно
може да зависи от това колко време
държаното същество желае това
люлеене или прегръдка да продължи.
В най-добрия случай то приключва
като че ли естествено и двете същества
остават щастливи след като всяко е минало реда си
да бъде държано и да държи другото.
Всяко е задържало вниманието на другото
за отрязъка от време,
необходим да получи
желания пай удоволствие за двете. Така че какво повече?
Това е – всичко, което исках
да кажа по това време. Благодаря ви, приятели,
че сте тук и ме слушате,
тъй като сега се предавам във вашите ръце.
Превод – Вера Иванова
I’M IN YOUR HANDS
That's almost all I want to say.
But a small explanation: the you
I'm speaking of may not be who
you think it is, although it is, we
may say, an inspirited being who
possesses two hands and likes to
hold things in them, sometimes
even other inspirited beings like
its own. This you can be very gentle
then, as it caresses the hair and
warm skin of the being it is cradling,
and it may like to hold the other
being this way for as long as it
possibly can — which may or
may not be very long. How long
exactly can depend on how long
the being being held wants this
cradling or embracing to continue.
At its best it comes to an end as
if naturally, with both beings left
happy after each has had a turn
at being held and as holder of
the other. Each has held another’s
attention for the length of time
needed to achieve both’s desired
quota of satisfaction. So, what then?
That’s it — all I wanted at this
time to say. Thank you, friends,
for being here and listening, as I
now give myself over to your hands.
Фигурата на Орфей – между мита и мига
Трябва да започна това есе, като благодаря на Антон Баев и другите организатори на фестивала, че помолиха участниците да пишат на тази тема. Молбата не само предлага на поетите възможност да изразят своите идеи за поезията, отнасящи се до богатото поле на мисълта, подхранващо лириката, откакто тя съществува, но също така ми дава възможност да насоча собствения си ум към свят, който винаги съм обичал, и като учител обичах да споделям със студентите ми по Световна митология, курс, който водех в университета Kadir Has в Истанбул в продължение на десет години.
*
Темата провокира в съзнанието много мисли, древни и съвременни, свързани с историята на певеца, който губи (буквално) главата си, а тя продължава да пее, теглена бързо надолу по течението, носещо го заедно с лирата му, за да приключи на брега на Лесбос, където на негово име е създаден оракул. Тези събития, разбира се, се случват, след като той е разкъсан на парчета от менадите, жените-последователки на Дионис, още едно митично същество, свързано с песента и мистичните обреди за смъртта и прераждането, водени от богинята Деметра в ежегодните Елевзински мистерии в Гърция.
Така стигам до извода за Орфическия мит и вечно раждащия се миг на идеята, когато тя влиза в главата, продължаваща да пее, докато се носи надолу по течението към брега и нататък - към острова, където ще намери своя дом в храма, в който ще го слушат преданите (защо иначе наричаме горните страни на черепите си над ушите, „храмове“?*. Всяка сричка от песента, която главата пее, е миг, който никога няма да се повтори, но ще е упоменат като част от магически ритуал за слушане в различните храмове, където ще бъде подслонен. Това се случва със стихотворението или с поетичната мисъл - те възникват в съзнанието на поета, пренесен върху мисловния поток, изхвърлящ го в далечни земи и в други храмове, посветени на непреходната музика на оригиналната фигура, раждаща песни, които всеки ден се издигат със слънцето.
*
Моята мисъл в този миг е прекъсната от езана (призива за молитва), който изригва сякаш със 100 децибела от мескита (малката джамия) точно от другата страна на улицата, където е къщата ми. Този висок обезпокоителен глас на мюезина се издига със слънцето малко преди денят да започне, призовавайки вярващите да стават и да не губят повече време в леглото, тъй като молитвата е далеч по-добра от съня. Повтаря се още четири пъти през целия ден. И макар че не бих посмял да кажа на благочестивия мюсюлманин, че молитвеният призив прилича на езически обред, позицията на слънцето е определящият фактор за точното време на призивите за молитва в ритуал, който най-вероятно е бил пренесен от предислямското богослужение. Такъв е случаят и в Християнството, в Литургията на часовете. Ако погледна от прозореца на спалнята си, мога да видя през витража на джамията отвъд улицата червеното сияние на цифров дисплей от молитвени времена на срещуположната стена. Това точно изчисление на времето за молитва е насочено към освобождаването на душата от страданието на смъртния живот, когато вярващият навлиза в безкрайния миг или в потока от безкрайните мигове на молитвата. Не съществува ли сходство между тези съвременни обреди и мита за певеца, който, претърпял смъртно раняване след загубата на земната си любов, отдадена на Хадес, се превръща в духовно същество, чиято непреходна същност е откъснатата от човешкото му тяло и се носи в поток от мигове, следващи да бъдат приютени в личния храм на музиката и слушането?
*
Така стигам до един от най-повлиялите ми моменти в собственото ми развитие като поет: моето откриване на Райнер Мария Рилке и неговите Сонети към Орфей. Предполагам, че повечето поети, сериозно отдадени на своето изкуство и занаят, са изпитали влияние от поезията на Рилке още в началото на пътя си и че мнозина са намерили в нея надеждно ръководство, което да ги потопи дълбоко в света на лириката във време, когато стоят на прага и не знаят кой път ще ги насочи най-истински към храма на певеца. Първите редове от първия сонет говорят за този стремеж чрез образа на дървото, растящо вътре в ухото, което се идентифицира с песента на Орфей и се развива като метафора за растящата поетическата сила в ухото на търсещия поет. И катализаторът на този растеж е изобразен като мълчание, дълбоко мълчание, от което се издига идеята - първоначалната идея - за онази песен, която има силата да създава ред от хаоса на природния свят. И все пак основата на тази идея за ред е мълчанието и слушането, точно както силата, която расте в ухото на поета и извира от дълбочините на мълчанието и слушането, на които е основан храмът на певеца. За млад поет, който се стреми да развие своето собствено поетично ухо, посланието, предложено от тези редове, се отнася до значението на първото влизане в молитвеното мълчание на слушането като средство за отглеждане и поддържане на растежа на собствените стихове. Намирането на такъв пътеводител като този, предлаган от Рилке в неговите сонети, може да отвори завинаги очите и ушите на читателите за силата на поетическия мит. Така той може да се превърне в един от най-важните мигове в живота на младия поет.
*
Тъй като това есе - или медитацията, както изглежда се е получило - се разхожда от древния мит към по-модерното религиозно поклонение и накрая стига до поетическото творение в нашата епоха, навярно може да намери заключение в един съвременен анекдот, който ще консолидира някои от нишките в Орфическата фигура, която има своя кратък миг в поетичната светлина на земния живот, за да се прероди десетилетия по-късно в собствения си възстановен храм на песента и слушането. Такава Орфическа фигура бе поетът от Сан Франциско Джак Спайсър, който почина от алкохолизъм на 40 години през 1965-та и остави седем малки книги с поезия, публикувани от местни издателства. Той имаше някаква известност на поетичната сцена в Сан Франциско, беше добре познат в местните поетически кръгове от онова време, но получи по-голямо признание, когато събраните му стихотворения бяха публикувани през 2008 г. в My Vocabulary Did This to Me - предполага се това е предпоследното изречение на умиращия Спайсър и подходящо за поет, изучавал езици в UC Berkeley, с бакалавърска и магистърска степен като начало на една възможна кариера в лингвистиката.
Докато планирах това есе, си припомних лекция на Ед Фостър, поет и редактор на Talisman: A Journal of Contemporary Poetry and Poetics, за поезията на Спайсър. Беседата на Фостър се фокусира върху Спайсър като гей, Орфически поет, който пише стихотворенията си, докато е напълно пиян. Вечер пие до ступор, преди да излезе навън и се скита из града, за да слуша същества, които нарича марсианци, докато тези същества му диктуват стихове. Песента на пеещата глава очевидно е намерила дом в мозъка на Спайсър. Тогава си спомних, че четях за Орфическите култове на хомосексуални поклонници в древна Тракия и че някои митични направления изобразяват Орфей като мъж, сменил любовта към жените с тази към мъжете и младите момчета след загубата на Евридика. Фостър, самият той гей, може би е бил един от първите, открили в поезията на Спайсър активно естетическо измерение, което може да бъде приложено в Queer и LGBTQ изследвания.
Поезията на Спайсър се фокусира именно върху любовта, любовта е асоциация и разпадане или обратното, тъй като според Спайсър „Самотата е необходима за чистата поезия. Когато някой навлезе в живота на поета (всеки внезапен личен контакт, независимо дали в леглото или в сърцето, е проникване), той губи равновесие, промъква се в съществото, което е, използва своята поезия, както би използвал човек пари или съчувствие."
Погледнато от ъгъла на този гей поет в Америка през 50-те и 60-те години, чистотата в любовта или в поезията идва от физическата загуба, която може да бъде компенсирана само от чистата музика на поезията - както музиката на Орфей възниква от загубата на любимата му и която загуба би могла да бъде изкупена само от създаването в бързащия поток на времето на божествена музика, която да бъде пренесена към вечния миг на покой и мир в тишината на храма или в храмовете на неговите слушатели. Цената и рискът от и за поета в състояние на крайно отчуждение, който се надява да постигне освобождение от смъртното си страдание чрез писане, се изразява в това стихотворение от колекцията на Спайсър от 1958 г., озаглавена Книгата на музиката:
Орфей
Остър като стрела, Орфей
Насочва музиката си надолу.
Адът е там
На дъното на морския камък.
Лекува
тази музика.
Евридика
Е фрегатна птица, скала или водорасли.
Здравей нищо
Пещерата
Е хлъзгава влажност на хоризонта.
Адът е:
Липсата на друго, освен вечното – за взиране
Експанзията на солта
Липсата на каквото и да е легло, освен на
Музика, в която да спиш.
Последното изречение, произнесено от Спайсър на смъртното му легло (последвало цитираното по-рано) към един от малкото му останали приятели, е следното: Любовта ви ще ви накара да продължите. Нека спрем до тук.
* Непреводима игра на думи – temples на английски означава и храмове, и слепоочия. – Б.пр.
Превод - Антон Баев
The Figure of Orpheus – Between Myth and Moment
I must begin this essay by thanking Anton Baev and the other festival organizers for asking the participants to write an essay on this topic. Not only does this request offer poets an opportunity to express their ideas about poetry as they relate to a rich field of thought that has nurtured poetry for as long as it has been written, but it also offers me an opportunity to turn my own mind toward a world I have always loved and as a teacher loved to share with the students enrolled in World Mythology, the course I taught at Kadir Has University in Istanbul for ten years.
*
The topic is one that brings to mind many thoughts, both ancient and modern, bearing on the story of the singer who loses (literally) his head, which goes on singing as it is drawn swiftly down the stream that carries it along to finally end up, with his lyre, on the coast of Lesbos, where an oracle is established in his name. These events, of course, occur after he’s been torn to pieces by the Maenads, female followers of Dionysus, another mythical being intimately related to song and the mystical rites of death and rebirth presided over by the goddess Demeter in the yearly festival at Eleusis in Greece.
So goes the conclusion of the Orphic myth, and so occurs the ever-incipient moment of the idea as it enters the head that continues to sing as it is borne downstream toward the coast and onward to the island where it will establish its home in a temple risen within the hearing of its devotees (why else should we call the upper sides of our skulls bordering our ears “temples”?). For each syllable of the song being sung by the head is a moment that will never be repeated but only commemorated as part of a magical ritual of listening in the various temples where it comes to rest. Such is the case with a poem, or a poetic thought as it arises in the mind of the poet who is carried along on the thought-stream that sweeps the singer off to distant lands and other temples dedicated to the undying music of the original figure who spawns songs that rise each day with the sun.
*
My own thought is at this moment interrupted by the ezan (call to prayer) blaring forth at something like 100 decibels from the mescit (small mosque) directly across the street from my house. This high-intensity, disembodied voice of the muezzin rises with the sun, or slightly before, each day, calling on the believers to rise as well and waste no more time lolling about in bed since prayer is far better than sleep. It is repeated four more times throughout the day. And while I wouldn’t dare suggest to a devout Muslim that the prayer call bears any resemblance to a pagan rite, the position of the sun is the determining factor in the exact times of the calls to prayer, in a ritual that most likely was carried over from pre-Islamic worship. Such is the case in Christianity as well, in the Liturgy of the Hours. If I look out my bedroom window, I can see through the window of the mosque across the street the red glow of a digital display of prayer times on the opposite wall. This exact calculation of prayer times points to deliverance of the soul from the suffering of mortal life as the supplicant enters the infinite moment, or stream of infinite moments, of prayer. Doesn’t a similarity exist between these modern-day rites and the myth of the singer who, after suffering a mortal wounding following the loss of his earthly love to Hades, becomes a spirit-being whose undying essence has been torn from its human frame and borne off on a stream of moments to be housed in its own temple of music and listening?
*
These thoughts bring to my mind one of the most influential moments in my own development as a poet: my discovery of the poetry of Rainer Maria Rilke and his Sonnets to Orpheus. I suppose that most poets who are seriously devoted to their art and craft have experienced Rilke’s poetry early on, and that many have found in it a reliable guide to lead them more deeply into the world of the lyric at the threshold of which they stand, unsure of which path will point them most truly toward the singer’s temple. The first lines of the first sonnet speak of this quest through the image of the tree growing inside the ear, which is identified with Orpheus’ song and developed as a metaphor for the rising growth of poetic power in the ear of the questing poet. And the catalyst for this growth is depicted as silence, a profound silence out of which rises the idea, or the incipient idea, of a measured song with the power to create order out of the chaos of the natural world. Yet the basis for this idea of order is silence and listening, just as the power that grows within the poet’s “ear” springs forth from the profound depths of silence and listening on which the singer’s temple is founded. For a young poet who is striving to develop her or his own poetic ear, the message suggested by these lines concerns the importance of first entering the prayerful silence of listening as a means of bearing forth and nurturing the growth of one’s own songs. Finding such a guidebook as that offered by Rilke in his sonnets can open its readers’ eyes and ears forever to the power of poetic myth. Thus it may become one of the most important moments in a young poet’s life.
*
As this essay — or meditation, as it seems to have become — has wandered through ancient myth to more modern religious worship and finally to poetic creation in our own era, perhaps it can find a conclusion in a more contemporary anecdote that will consolidate some of these threads of thought in an Orphic figure that had its brief moment in the poetic spotlight of earthly life and decades later was reborn in its own restored temple of song and listening. That Orphic figure was the San Francisco poet Jack Spicer, who died of alcoholism at 40 in 1965 and left behind seven small books of poetry published by local presses. While he achieved some renown in the poetry scene in San Francisco and was well known in certain poetry circles of that time, he rose to greater prominence when his collected poems were published in 2008 in My Vocabulary Did This to Me — supposedly the penultimate sentence uttered by Spicer as he laying dying, and befitting for a poet who had studied languages at UC Berkeley and received BA and MA degrees as preparation for a career in linguistics.
As I was planning how to write this piece I recalled Spicer’s poetry as the subject of a lecture given by Ed Foster, the poet and editor of Talisman: A Journal of Contemporary Poetry and Poetics. Foster’s talk focused on Spicer as a gay, Orphic poet who wrote his poems while he was totally inebriated on alcohol. He would drink himself into a stupor on evenings before he left his apartment to wander about the city and listen to beings he called Martians as they dictated poems to him. The song of the singing head had apparently found a home in Spicer’s brain. It was then that I remembered reading about Orphic cults of homosexual worshippers in ancient Thrace and that some mythic strands depicted Orpheus as turning from the love of women to that of men and young boys after his loss of Eurydice. Foster, a gay poet himself, may have been one of the first people to find in Spicer’s poetry an active aesthetic dimension that could be applied in Queer and LGBTQ Studies.
While Spicer’s poetry focuses most intensely on love, the love is one of association and disassociation, or vice versa, for, according to Spicer, “Loneliness is necessary for pure poetry. When someone intrudes into the poet’s life (and any sudden personal contact, whether in the bed or in the heart, is an intrusion) he loses his balance for a moment, slips into the being who he is, uses his poetry as one would use money or sympathy.” Seen from this angle, that of a gay poet in America in the 50s and 60s, purity in love or in poetry arises from the kind of physical loss that can only be compensated for by the pure music of poetry — much as Orpheus’ music arose from his loss that could only be redeemed by the creation, moment by moment, in the rushing temporal stream, of a divine music that would be carried along toward its eternal moment of rest and peace in the stillness of the temple, or in the temples of its listeners. The cost, and risk, from and to the poet in a state of extreme alienation, who hopes to attain deliverance from his or her mortal suffering through writing, is expressed in this poem from Spicer’s 1958 collection entitled The Book of Music:
Orfeo
Sharp as an arrow Orpheus
Points his music downward.
Hell is there
At the bottom of the seacliff.
Heal
Nothing by this music.
Eurydice
Is a frigate bird or a rock or some seaweed.
Hail nothing
The infernal
Is a slippering wetness out at the horizon.
Hell is this:
The lack of anything but the eternal to look at
The expansiveness of salt
The lack of any bed but one’s
Music to sleep in.
The final sentence uttered by Spicer on his death bed (following the one quoted earlier) to one of his few remaining friends, is this: Your love will let you go on. Let us stop there.